Санкции срещу Русия или санкции срещу Европа?

Dimitris Konstantakopoulos,
18/12/2023,

Повечето сериозни наблюдатели са съгласни, че санкциите на ЕС срещу руския петрол не само няма да засегнат руските приходи, но вероятно ще ги увеличат, като повишат цената на петрола. В същото време тези санкции ще навредят на Европейския съюз, който има остра нужда от внос на енергия и който изглежда е на път да се превърне в „зона на третия свят“ в рамките на „първия свят“.

ЕС и неговите съюзници от Г-7 не контролират и не могат да контролират световния петролен пазар. Таванът на цените и ембаргото върху руския петрол практически се превърнаха в увеличение на общата цена на петрола, а за някои клиенти на Русия –цените са по-ниски. Това е руският подарък за Индия, Китай, Иран, Венецуела – за всички потенциални врагове на Запада, включително Турция, която, маневрирайки икономически и геополитически между Москва и Вашингтон, прави фантастични печалби. В същото време Вашингтон е принуден да си затваря очите за отвратителния саудитски режим, защото не смее да се противопоставя на Рияд в тази – предизвикана от санкциите (или поне ескалирана) енергийна война.

Само дни след налагането на новите мерки срещу Русия, в първия си доклад за резултатите от тях Bloomberg посочва, че договорите за ESPO (нормата за руски суров петрол) са доста над 60 долара за барел. Доказано е също, че Русия има капацитета да транспортира петрола си с кораби, както и да застрахова транспортирания петрол. Просто корабособствениците ще спечелят повече пари, както прогнозира един от тях, гъркът Никос Верникос, в интервю за френския всекидневник Liberation. Bloomberg също е загрижен, че възможните руски контрамерки включват налагане на минимална продажна цена за руския петрол и изискване за плащане в рубли.

The Economist отива още по-далеч. В последния си брой сочи, че всякакви санкции срещу Русия ще доведат до по-лоши условия на живот и отопление в 19-те страни от ЕС, които изследва, дори ще причинят смъртта на 75 000 души повече от средната смъртност. Тези държави ще трябва да платят 140 милиарда евро, за да могат да смекчат спада в стандарта на живот.

В началото на санкционната война, бихме могли да твърдим, че тази политика се дължи на грешна преценка и да я припишем на някаква „глупост“ на ЕС. Тази „глупост“ със сигурност съществува. В целия Запад това се определя от дълбокото убеждение на западните властващи и по-специално на техните политически, медийни и интелектуални слуги, че след 1989-91 г. тяхната съдба е да управляват света. Не за 1000 години, както Хитлер мечтаеше, а за неопределено време – „краят на историята“, както предсказваше Фукуяма в известното си есе за интелектуалното качество на закона.

Дълбоко тоталитарният начин на работа на ЕС – на Комисията по-специално – и постъпателното заемане в целия западен свят на всички важни длъжности от преки служители на финансовия капитал, често „ветерани“ на Goldman Sachs, агенти на влияние на НАТО и САЩ – всички, които нямат абсолютно никакъв контакт с народите, които трябва да представляват, също допринесоха за тази “глупост”. Превръщането на западните медии в обикновени инструменти за пропаганда също допринесе за това явление, като самите цензори намират за по-приятно да четат собствените си пропагандни истории вместо редките критични коментари, публикувани в западните медии, като по този начин се лишават от необходимия коректив. Всичко това вече се случи в СССР и допринесе за окончателния му разпад.

Но като казваме всичко това, не трябва да се заключава, че западните политици са по-глупави, отколкото са в действителност. Те имат достатъчно доказателства, че санкциите не работят срещу Русия, а срещу европейските държави. Може да разберем защо не са склонни да ги вдигнат, но не е толкова лесно да разберем защо налагат нови.

Зад войната срещу Русия се таи война срещу Европа?

Възможно обяснение е: войната, която НАТО и „колективният Запад“ водят срещу Русия чрез санкции, ограбване на руската публична и частна собственост, въоръжаването на Зеленски с все по-модерни оръжия, демонизирането на Русия и руснаците и т.н., не цели само да отслаби и – ако е възможно, да демонтира Русия като велика сила; а има за цел завинаги да подчини Европа на САЩ. И един от начините да се постигне това е стремежът да се унищожи веднъж завинаги възможността за близки отношения между Европа и Русия (а също, отношенията на Европа с Китай и „юга“).

Read also:
150 êtres humains pris en otage | par Matteo Salvini

Ако това е целта, по този начин и за неопределен период от време, възобновяването на каквото и да е енергийно сътрудничество между Европа и Русия ще стане много по-трудно в бъдеще.

Ако това е целта, има смисъл да се взривят двата газопровода NordStream, ако Германия утре реши да промени политиката си и да възобнови вноса на руски газ. Нно дори ако тръбопроводите започнат да работят отново, винаги ще има заплаха.

Освен това, ако целта е да разрушите самите основи на всяко бъдещо възобновяване на отношенията между Европа и Русия, трябва да направите всичко това сега, защото се страхувате да не би Германия, Франция или Италия „да клекнат“, тъй като са изправени пред сериозна икономическа и социална криза, засилена от санкционната война на НАТО срещу Русия.

Обективният резултат от санкциите за Европа

Дори и това да не е една от централните цели на санкционната политика, наложена от Вашингтон, Лондон, лобито на „нова Европа“ и Комисията, действаща като лоби на НАТО, подчиняването на Европа от САЩ във всички основни политически области е конкретният резултат от следваната политика.

Сега Европа е принудена да внася американски LNG, който е четири пъти по-скъп от руския газ, транспортиран по тръбопровод (и отделя четири пъти повече парникови газове). Европа, заплашена от драматичен недостиг на енергия, е по-зависима от всякога от САЩ за отопление на населението си и функционирането на своята индустрия. Европейските индустрии и работни места емигрират към Съединените щати и други дестинации (някои дори говорят за деиндустриализацията на Германия). Външната и военната политика на европейските държави е по-зависима от САЩ, отколкото след 1991 г., а може би и от 1945 г. Германците дори са принудени да се унижават, като се преструват, например, че не знаят кой е взривил “Северен поток” или като позволяват на Зеленски (по-точно тези зад него) да ги обижда.

Европейските държави се превъоръжават, като купуват американско оръжие, а не европейско. Те увеличават своя дял от общите военни бюджети на НАТО в полза за САЩ; възприемат фанатична, дори чисто расистка антируска пропаганда и идеология, като преразглеждат историята на освобождението на Европа от нацизма и фашизма, което прави изключително трудна промяната на политиката в бъдеще.

Вместо да създаде проект за нова демократична, социална, мирна и екологична визия за целия свят, основана на значителните постижения на Европа в нейната история, континентът бързо се превръща в жалък васал на САЩ, поддавайки се на прилагането на стратегия за „смяна на режима“ срещу голяма ядрена сила като Русия (и Китай утре?). Стратегия, която не може да не се провали, но която увеличава шансовете за титанична война между „колективния Запад и останалата част от човечеството, потенциално водеща до неговото унищожение. Ако това се случи, това все пак ще бъде напълно неочакван начин за потвърждаване тезата за „края на историята“, но ние вече няма да сме тук за да го коментираме.

Шарл дьо Гол бил ли е „агент на Путин“?

Твърдим, че добрите отношения с Русия (може да добавим с Китай и Юга) са предпоставка за автономията и независимостта на Европа от САЩ и че тази автономия е предпоставка Европа да играе важната роля, на която този континент има право; особено в контекста на най-опасната криза (икономическа, екологична, цивилизационна, геополитическа) в Европа и в историята на човечеството.

Полезно е да си спомним, че почти всички европейски политици от ХХ век, чиято колективна памет за европейските нации и народи е запазила положителна спомен, са вярвали в същото: Шарл дьо Гол, Вили Бранд, Олаф Палме, Алдо Моро, Андреас Папандреу, цитираме само няколко.

Шарл дьо Гол недвусмислено осъди войната във Виетнам, изтегли Франция от военното крило на НАТО и лансира лозунга „Европа от Атлантика до Урал“. Шрьодер, Ширак и дьо Вилпен се съюзиха с Москва през 2003 г., опитвайки се да спрат лудостта на неоконсервативните войни в Близкия изток. Джон Ф. Кенеди бе готов да води смела политика с Москва след Кубинската ракетна криза и това вероятно е една от основните причини да бъде убит от части на „американската дълбока държава“ и „партията на войната“ във Вашингтон. Дори самият Обама през 2013 г. се опита в последния момент да спре плана на неоконсерваторите за американско нахлуване в Сирия, подобно на това в Ирак, след провокацията с химически оръжия в Сирия.

Read also:
Trump increased 25 times military aid to Baku before the war

Същата тази „военна партия“, един вид „Черен интернационал“, днес настоява Украйна да получава все повече оръжия, отказва всякакъв компромис и иска тотална война с Русия.

Ако през ХХ век избегнахме ядрения край на човечеството, това е защото милиони хора се мобилизираха срещу империалистическите неоколониални войни, като тези във Виетнам, Алжир или Палестина, и срещу надпреварата в ядрените оръжия. Те често бяха ръководени от западни леви сили, които вярваха, че фундаменталните интереси на западните работници и народните класи като цяло са напълно противоположни на силите на западния империализъм, на Студената война, и съвпадат с интересите на нациите от Юга срещу империализма.

Текущото тежко положение на левицата на Запад се обуславя и от факта, че мнозинството от лидерите и партиите ѝ, дори организации, които наричат себе си „революционни марксисти“ (!!!), се съюзиха с империализма на НАТО. Работниците на Запад плащат скъпо за американска война срещу Русия, която, между другото, може само да унищожи Украйна и украинците.

„Дълбоката“ американска стратегия

Както казахме, санкционната политика не е „тъпа“. Тя съответства на фундаменталния стратегически избор, направен от САЩ по време на разпадането на СССР. Този избор добре е отразен в първите американски стратегически документи след Студената война, като докладите на Улфовиц, а също – в Проекта за нов американски век. Като основна цел на американската стратегия те поставят възпиране появата на всеки съперник, способен да се конкурира със САЩ, като по този начин гарантират „американския XXI  век“.

За да постигне това, Вашингтон трябва да обезсърчи всяка коалиция от две големи сили, като Русия и Европа или Русия и Китай. Но вместо това, политиката на САЩ вече тласна Русия и Китай към стратегическо сближаване. Ако в някакъв момент в бъдеще се случи сближаване между Европа и Русия, това би било катастрофа за американските хегемонистични претенции.

Това е една от стратегическите потребности, движещи политиката на САЩ в Украйна. И бързат да се възползват от украинската ситуация, защото не вярват, че европейците няма да се „отклонят“ от пътя. Ето защо бяха бесни дори от плахите увертюри на Макрон към Москва. Те трябва да унищожат каквото могат между Европа и Русия, възможно най-категорично и да го направят сега. Според нас това е най-сериозната интерпретация защо яростно продължават да натискат ЕС да приеме – чрез своето „лоби“ там – антируски санкции, които не удрят Русия, не помагат на Украйна, а удрят Европа.

Опитът от двете световни войни и Студената война

В това няма нищо оригинално. Наскоро препрочетох брошурата на Лео Троцки „Европа и Америка“, написана преди век, когато той беше начело на Червената армия. Четейки, човек остава с впечатлението, че нищо фундаментално не се е променило в американската стратегия след провъзгласяването на доктрината Монро. Имайки предвид това, което казват някои съвременни „троцкисти“, доста забавно е да се чете как самият Троцки обвинява Вашингтон, барикадиран между двата океана, че е превърнал правата на човека в своя „професия“ и ги използва като претекст за своите империалистически намеси.

САЩ се намесиха в края на Голямата война, за да предотвратят появата на европейска сила победител (Германия по това време). Те акостираха в Нормандия в края на ВСВ, само за да предотвратят появата на европейска сила (по това време Съветска Русия), доминираща в Европа. Преди края на войната американците разрушиха главните германски индустриални градове, за да предотвратят социалистическа революция на германските работници, унищожавайки физически по-голямата част от работническата класа.

САЩ създадоха НАТО, за да попречат не само на руснаците да влязат в Европа, но и на германците да останат там, според известната формула на лорд Исмей. Те се намесиха пряко срещу арабите и мюсюлманите след 2001 г., но истинските противници все още бяха Европа, Русия, Китай и Япония, които – с изключение на Русия – зависеха от Близкия изток за своята енергия. Нахлуването в Ирак и цялата неоконсервативна военна кампания в Близкия изток беше в известен смисъл стратегическият еквивалент на Хирошима и Нагазаки, предназначен да тероризира цялото човечество и да демонстрира на практика всемогъществото на американската суперсила след разпадането на СССР. Ако бяха успели, щяха да изминат 80% от пътя към безспорна световна диктатура. Но не успяха.

Read also:
New York Times covers up Google’s censorship

Дължим нещо и на Доналд Ръмсфелд, който, с доста ограничените си интелектуални възможности започна да говори за новата Европа срещу Старата – преди иракската инвазия, потвърждавайки неволно истинските стратегически намерения на САЩ спрямо Европа.

Една от причините американците да се намесят в Украйна сслед 2014 г., независимо от катастрофалните последици от тяхната намеса за самата Украйна, е, че искат да отслабят както Русия, така и Европа – защото украинците са удобно пушечно месо. Вашингтон води своя собствена война за господство над Европа и Евразия с кръвта на бивши съветски граждани и за сметка на своите европейски „съюзници“.

Франсоа Митеран изобщо не беше антиамериканец: през 1966 г. той дори критикува де Гол за изтеглянето на Франция от военното крило на НАТО. Малко преди смъртта си той признава на своя биограф: „Франция е в постоянна война с Америка. Но французите не знаят това.“

Предателството на елитите

Не го знаят, защото европейските „елити” не им го казват. Тези „елити” отдавна са предали (с малки изключения) своите народи, европейската идея и идеята за социалната държава. Те дори приемат постепенното движение на Европа към третия свят, жертват бъдещето на континента, поддават се на тесните си капиталистически класови интереси, както ги възприемат, вярвайки, че солидарността със САЩ е крайна гаранция за съществуването на западноевропейския капитализъм. Този „класов интерес“, както те го възприемат, ги държи вкопчени в „колективния Запад“, напръскан с така наречената „демократична идеология“, която се разпада все повече и повече по краищата и има все по-малко общо с това, което гражданите в западните страни (и американските протекторати по света) искат; докато все по-задълбочаващите се „тоталитарни“ маневри в средите на самите западни елити, като цяло остават неизвестни за широката общественост.

P.S. Големият теоретик на германската социалдемокрация Карл Кауцки бе предложил понятието „ултраимпериализъм“. След последната световна война и още повече след 1991 г. като че ли се доближаваме до това определение.

Възникването на ултраимпериализма може да се обясни с обективни икономически тенденции, но е благоприятствано и от различни „субективни” фактори. Една от тях е експлозията на информационните технологии, които предлагат възможност за дълбоко и обширно наблюдение и изнудване на всички политически, медийни и държавни служители, както и дълбока манипулация на функционирането и съзнанието на цели политически системи, държави и общества. В дългосрочен план целият персонал е тотално контролиран и системата преминава от олигархия към тоталитаризъм.

След елиминиране на онова, което е останало от наследството на руската революция в бившия СССР (1989-91), след атаката срещу създадените от антиколониалните революции режими (интервенциите в Близкия изток след 1991 г.), сега сме дълбоко натикани в гигантския феномен на глобалната „контрареволюция“, която заплашва да унищожи всички цивилизационни постижения на модерната епоха от Ренесанса насам, дори в „първия свят“.

Превод: д-р Радко Ханджиев

We remind our readers that publication of articles on our site does not mean that we agree with what is written. Our policy is to publish anything which we consider of interest, so as to assist our readers  in forming their opinions. Sometimes we even publish articles with which we totally disagree, since we believe it is important for our readers to be informed on as wide a spectrum of views as possible.